V |
dai_mi_ga6tite |
2009-10-23 15:15 |
Ритъмът на тази също много ми харесва.
http://www.youtube.com/watch?v=4jn6H7YkEWQ
|
упс |
dai_mi_ga6tite |
2009-10-23 15:16 |
|
:)
|
:)) |
nqmamga6ti |
2009-10-23 15:28 |
Amazing
:))
мастър:))
|
ахааа |
sorsha |
2009-10-23 15:30 |
|
тук ли се пренасяме? :)))))
|
:))))))))))))) |
nqmamga6ti |
2009-10-23 15:46 |
без гащи не съм много за мегдана:)
под крилото на персонита ми е по-уютно:))))
|
не |
dai_mi_ga6tite |
2009-10-23 16:20 |
|
не се местим, просто натиснах грешен бутон и дай ми гащите цъфна на първа страница. :((
|
ами |
dai_mi_ga6tite |
2009-10-25 13:09 |
понеже ми стана леко bitter в другата тема, мисля да си пиша тук. Всякакви: влюбени, загубени, скучаещи, завистливи, гневни, разнежени, обожаващи секса, почитатели на класическото порно и разкрепостени до немайкъде са добре дошли.
След малко мисля да постна един разказ, който прочетох, когато беше публикуван на 23 октомври 2008 година. С уважение и преклонение към авторът му.
+++
"V" може да означава цифрата 5, може да означава Vip, може да означава victory, може да означава "дай две бири", може да означава и "I wanna f#ck you". Зависи кой как чете и кой как вижда двата пръста вдигнати пред лицето на Човекът с "V". :)
До скоро.
|
:)) |
nqmamga6ti |
2009-10-25 13:11 |
тук:)
с теб:)
|
:) |
dai_mi_ga6tite |
2009-10-25 13:54 |
|
както беше написал авторът KraКra:
|
:) |
nqmamga6ti |
2009-10-25 13:57 |
не съм чела разказа, и жалко, щом ти си го харесал, значи е бил много добър.
:))
|
Даааа |
dai_mi_ga6tite |
2009-10-25 14:00 |
само секундааа :)
|
=== |
dai_mi_ga6tite |
2009-10-25 14:05 |
Любов
Автор KraKra
Дъждът падаше бавно и лениво, почти отчаяно. Валеше вече втора година. Небесата бяха се продънили от този небесен плач. Но намираха сили и упорство в себе си да продължават с тази мокра агония. Мъжът седеше прегънат в дъното на стаята до стария скрин и също плачеше. С не по-малко отчаяние от дъжда. Вече трета година. Но бе плакал толкова дълго, че вече не помнеше, кое бе първото – дъжда или неговия плач. Вече не знаеше защо плаче. Може би плачеше от умора. Бе се уморил да плаче, но не може да се спре. А и не искаше, защото не знаеше какво друго да прави. Така двамата с дъжда продължаваха тази симфония на отчаянието и безотрадната умора.
Дъждът обаче не бе уморен. Той обичаше да пада върху човешките същества като мрачни и незатихващи спомени. И винаги се удивляваше на хората. Те живееха в настоящето, но все с поглед в миналото. В собственото си малко и невзрачно минало, което за тях обаче бе по-голямо и от най-големия океан. Той, творецът на най-големия океан не можеше да проумее как едно малко нещо като човека е способно на такова голямо самомнение. И гордост. И предразсъдъци. А когато човекът понякога пускаше вода през отворите на главата си, тя не стигаше и за една локвичка. Хората обичаха да живеят в миналото си, да го галят, да го преживяват, да му се наслаждават, да го обичат, да му се отдават с почти любовна извратеност, дори и когато им причиняваше болка. Тогава, пак започваха да пускат по малко от скромните си запаси от вода. По скоро сълзяха като пресъхващ ручей. Тези същества обичаха да страдат. Поне повечето от тях. Ако не можеха сами да страдат, причиняваха го на други. Но дъждът плачеше по други причини, а не заради хората. Просто, той не можеше да прави нищо друго освен да плаче. Като… някои хора.
Един ден, плачещият мъж с недоверие видя, че дъждът е спрял да плаче. На небето дори се прокрадваше някаква забравена светлина, която обагряше заоблените краища на облаците в различни цветове. От изненада, той забрави да плаче за миг, пое си въздух и установи, че дори не хлипа. Разтърка зачервените си и подпухнали очи и отново погледна нагоре с очакването, че спрелият дъжд е бил само мираж и сега отново ще види как той бавно и лениво, почти отчаяно продължава да пада надолу върху покрива на къщата му, върху неговата самота, върху неговата болка и отчаяние. Но миражът се оказа истина. Облаците се разпарцаливиха още повече, раздалечиха се като скарани съпрузи и светлината се засили. Стана още по-ярка и силна, почти заслепяваща след дългото й отсъствие. Очите му, отвикнали на слънчевите лъчи, подозрително се присвиха. В тях се прочете и недоверие, и надежда, и болка. Престаналият да плаче мъж бавно се изправи и изстена. Плачът бе обезсилил тялото му, бе отнел силите му и сега пристъпваше колебливо и бавно като току-що прохождащо дете.
Дългият дъжд вече бе станал само спомен. Влажен, мрачен и почти нереален спомен. Мъжът ходеше все по уверено, очите му отново искряха, тялото му бе пълно с живот и желания. Скоро срещна една жена. Поредната жена в неговия живот. Тя бе млада, красива или по-скоро чаровна и като че ли изпълнена с онова особено вещество, което кара мъжете да полудяват и да вършат щуротии като палави и безгрижни деца. Не вярваше, че тя ще го забележи, но тя го забеляза преди него. Там на улицата, сред хаоса и миризмите на големия разлагащ се град. И му се усмихна. Той вътрешно засия, но типично в негов стил реши, че може би греши и тя се усмихва не на него, а на онзи дебелия баровец зад него със скъпия си външен вид, миришещ на пари. Баровецът обаче изобщо не й обърна внимание и подмина, забързан по своите важни баровски дела. Тя пак му се усмихна, а той изхълца вътрешно от вълнение и трепет. Реши да се стегне и да се държи като мъж, който никога не плаче и приема по-спокойно тези неща. Поне външно за пред нея, за да не реши тя, че е поредния мухльо. И опита нещо, което отдавна не бе правил – усмихна й се на свой ред. Тази усмивка, забравена и напрягаща отвикналите мускули на лицето му я плени. Защото вътрешно той се смееше неудържимо от радост и щастие. Някаква особена замая го обзе. Когато дойде на себе си, разбра тя как се казва, къде работи и че тя се е влюбила в него от пръв поглед. Вече знаеше как изглежда голото й тяло, как тя се люби и как тупти сърцето й под малката й стегната гръд. И отново се потопи в тази замая на отдавна забравеното и отминало чувство на любовно щастие. Така ден след ден и особено нощ след нощ, защото дните бяха тежки и бавни и безкрайни без нея, а нощите къси и пълни с любов, нежност, голи потни тела и искрен смях от споделени радости. Така си вървеше времето безоблачно и слънчево, жадувано и отдавано, неусетно и безкрайно. Той бе един щастлив, неплачещ мъж. Плачът също като дъжда бе станал един нереален далеч спомен от живота на друг човек.
Мъжът заспа отпуснат и доверчив на голата гръд на любимата жена, с която до преди малко бе правил любов. Потта още не бе напуснала телата им, когато той неусетно задряма под ударите на сърцето й, успокояващо се след бесния бяг на любовния адреналин на желанието. Тя влюбено го изчака да се унесе, нежно и леко го погали с целувка по лицето и бавно и внимателно се надигна. Отиде до стария скрин и като се обърна, за да се увери, че той спи, тихо отвори скрина. Там още предния ден бе скътала своя подарък за него. С почти любовно движение тя погали подаръка. Това бе една дълга сребърна игла с красиви орнаменти в единия край. Другият бе леко тъмен и някак си загадъчен. Този край тя бе топнала в една специална отвара, чиято рецепта наследи от баба си. Последния и най-скъп подарък от старата жена. Това бе най-силната любовна отвара. Една капка от нея причиняваше бавна мъчителна смърт. За нея нямаше антидот, нито лечение, нито спасение. Но, в един свят като нейния на вечност и щастие, на безсмъртие и безтление, какво друго може да даде една истински любяща жена на своя съпруг. Само най-ценното и най-скъпото – бавна и мъчителна смърт. Жената решително вдигна глава, стисна в ръката си иглата и се запъти към спящия мъж…
|
:) |
nqmamga6ti |
2009-10-25 14:17 |
сцената на първия поглед е пленителна:)) и мислите:))
с една поправка от мен:) бавна и мъчителна смърт не е на място струва ми се, сред тази вечност и безвремие:) ама че тафтология:))
любовта е живот... и го казвам най-отговорно!
:)))
|
:))) |
dai_mi_ga6tite |
2009-10-25 14:22 |
|
Имам някакъв слаб спомен, че крънч довърши разказа с това, че жената се препънала и спринцовката се забила в нейното сърце. :))) Смях се много тогава, затова го помня.
|
:) |
dai_mi_ga6tite |
2009-10-25 14:25 |
Това, което написа KraKra преди разказа си тогава беше "С преклонение пред Робърт Шекли". По този повод и по повод смъртта...
Последните пет минути
Робърт Шекли
Джон Гриър изведнъж установи, че се намира пред входа на рая. Пред него се простираха белите и лазурни небесни поля на Отвъдното, а по-нататък се виждаше великолепен град, блестящ от злато под лъчите на вечно слънце. Пред него се бе изправил високия и благ ангел, който записва делата на хората. Странното бе, че Гриър не изпитваше чувство на изненада. Той винаги бе вярвал, че раят е за всички, а не само за членовете на някои секти и дълбоко религиозните. Въпреки това, той цял живот бе измъчван от съмнения. Сега можеше само да се усмихва на недоверието си в божествените планове.
— Добре дошъл в рая — каза ангелът и разтвори една огромна книга, подвързана в месингови корици. Като примижаваше през очилата за четене, ангелът прекара пръст по гъсто изписаните страници с имена. Той намери името на Гриър и се поколеба. Перата на крилата му се раздвижиха недоволно.
— Нещо не е наред ли? — попита Гриър.
— За съжаление — каза ангелът. — Изглежда Ангелът на Смъртта е дошъл за теб преди определеното време. Напоследък той наистина бе доста претоварен, но това все пак е непростимо. За щастие, грешката е минимална.
— Взел ме е преди определеното време? — възмути се Гриър. — Аз не смятам, че това е минимална грешка.
— Разбирате ли, става дума само за пет минути. Няма защо да се притеснявате. Не може ли просто да си затворим очите за тази малка грешка и да ви изпратим във Вечния град?
Ангелът, който записва делата на хората, без съмнение беше прав. Какво значение можеха да имат за него пет минути повече на Земята? Но Гриър чувстваше, че това може да бъде и нещо важно, макар че не знаеше защо.
— Бих искал тези пет минути — каза Гриър.
Ангелът го погледна съчувствено.
— Разбира се, вие имате право. Но аз бих ви посъветвал да не го правите. Спомняте ли си как умряхте?
Гриър се замисли и поклати глава.
— Как? — попита той.
— Не ми е разрешено да казвам. Но смъртта никога не е приятна. Вече сте тук. Защо не останете при нас?
Това беше съвсем разумно. Но Гриър бе обхванат от чувството за нещо недовършено.
— Ако е разрешено, аз наистина бих желал да получа тези пет минути — каза той.
— Идете си тогава — съгласи се ангелът. — А ние ще ви чакаме тук.
И внезапно Гриър се намери отново на Земята. Намираше се в цилиндрично метално помещение, осветено от слаби, примигващи крушки. Въздухът бе застоял и миришеше на пара и машинно масло. Стоманените стени се огъваха и пукаха, а през тръбите нахлуваше вода.
Тогава Гриър си спомни къде се намира. Той бе офицер по оръжията на борда на американската подводница „Непобедимият“. Сонарът се бе повредил, те току-що се бяха блъснали в някакъв риф, който би трябвало да се намира поне на една миля от тях и сега потъваха безпомощно в черните води. „Непобедимият“ отдавна бе потънал под дълбочинната си граница. Въпрос на минути бе бързо нарастващото налягане да смаже корпуса. Гриър разбра, че това ще стане точно след пет минути.
В подводницата нямаше паника. Моряците се държаха за огъващите се стени в очакване, изплашени, но твърди. Техниците стояха по местата си и безстрашно наблюдаваха циферблатите, които им показваха, че нямат никакъв шанс. Гриър разбра, че ангелът искаше да му спести това — горчивината от края на живота, кратката и пронизваща смъртна агония в ледения мрак.
И все пак Гриър бе доволен, че е тук, макар да не очакваше ангелът, който записва хорските дела, да го разбере. Как би могло едно същество от рая да познава чувствата на земния човек? Все пак повечето от хората умираха в мъки и неизвестност, очаквайки в най-лошия случай мъченията на ада, а в най-добрия — небитието на забравата. А Гриър знаеше какво го очаква, знаеше, че ангелът го чака пред входа на рая. Затова можеше да изживее последните си минути като напусне Земята по подходящ и достоен начин. Докато стените на подводницата се рушаха, той си спомняше едни залез над Кей Уест, една кратка и драматична буря в Чисапийк, бавното кръжене на един ястреб над ледниците. Въпреки че само след секунди го очакваше рая, Гриър мислеше за земните красоти и си припомняше колкото можеше повече от тях, като човек, който опакова багажа си за едно дълго пътешествие из непознати земи.
Линкът за разказа: http://www.chitanka.info/lib/text/8778
|
хахаха |
nqmamga6ti |
2009-10-25 14:26 |
е това вече е разказ с неочакван край:))
определено повече ми хареса:))
|
опс, |
nqmamga6ti |
2009-10-25 14:29 |
коментарът ми беше за разказът на КраКра:)
сега ще видя този:) Шекли го харесвам много, макар и малко да съм го чела:) Има страхотен стил и много добро чувство за хумор:))
|
да:)) |
nqmamga6ti |
2009-10-25 14:32 |
|
много добър:)
|
:) |
nqmamga6ti |
2009-10-25 14:40 |
Ето как ме грабна този автор:) една вехта книжка, която разлистих разсеяно...
По-късно Томас Блейн често си мислеше как бе умрял и все му се щеше да бе станало някак по-интересно. Защо не можа да срещне смъртта в двубой с тайфун, срещу връхлитащ тигър или както се катери по ветровита планина? Защо смъртта му бе тъй кротка, тъй банална, тъй обикновена?
Но разбираше, че една героична смърт не би му подхождала. Несъмнено му е било писано да умре тъкмо така — бързо, тривиално, калпаво и безболезнено. Навярно целият му живот бе преминал в подготовка и оформяне на тази смърт — смътни признаци в детството, многообещаващи перспективи в ученическите години, неумолима сигурност, когато навърши тридесет и две.
И все пак, независимо колко е банална, смъртта си остава най-интересното събитие в човешкия живот. Блейн мислеше за своята с неутолимо любопитство. Трябваше да опознае ония минути, ония последни безценни секунди, когато собствената му лична смърт го е дебнела в засада на едно мрачно шосе в Ню Джърси. Имало ли е някакво знамение, някаква поличба? Какво е сторил или не е сторил? Какво си е мислил?
Тия последни секунди бяха съдбоносни за него. Как точно бе умрял?
= = =
линка кън нея http://www.chitanka.info/lib/text/1416
срам ме е да си призная, но все още не съм го зачела както заслужава:))
|
:) |
dai_mi_ga6tite |
2009-10-25 15:42 |
Няма от какво да те е срам. Направо решаваме проблема като постнем края на произведението и си вече напред с материала! Е, поне с още една страничка...
+++
— Къде съм? Кой съм? Какво съм?
Никакъв отговор.
— Спомням си. Аз съм Томас Блейн и току-що умрях. Сега съм на Прага, съвсем реално и напълно неописуемо място. Усещам Земята. А напред усещам отвъдното.
— Том…
— Мари!
— Да.
— Но как можа… Не мислех…
— Е, може в някои отношения да не съм била много добра съпруга, Том. Но винаги бях вярна и правех за теб каквото ми беше по силите. Естествено, че ще те последвам.
— Мари, правиш ме много щастлив.
— Радвам се.
— Да продължим ли?
— Накъде, Том?
— Към отвъдното.
— Том, страх ме е. Не може ли просто малко да постоим тук?
— Всичко ще се оправи. Ела с мен.
— О, Том! Ами ако ни разделят? Как ще е там? Не вярвам да ми хареса. Боя се, че ще е ужасно странно, призрачно и страховито.
— Не бой се, Мари. За два живота три пъти съм бил младши конструктор на яхти. Такава ми е съдбата! Няма начин да свърши дотук!
— Добре. Вече съм готова, Том. Да вървим.
+++
http://www.chitanka.info/lib/text/1416/37#textstart
|
... |
nqmamga6ti |
2009-10-25 16:40 |
:)))
|
